Електронното правосъдие в България и Германия: какво показва сравнението?

Електронното правосъдие в България и Германия: какво показва сравнението?

Дигитализацията на правосъдието вече не се изчерпва с електронно подаване на документи или достъп до онлайн портал. В България тази промяна вече има конкретно практическо измерение чрез Единния портал за електронно правосъдие – ЕПЕП. Наред с публичната информация за делата порталът предоставя на страните и техните представители достъп до пълната електронна папка по конкретното дело, възможност за подаване на документи, електронно връчване и електронни плащания в поддържаните производства. Особено показателно е заповедното производство, при което от 2025 г. значителна част от процеса вече е организирана изцяло електронно.

На този фон управленска програма на сегашното правителство на Прогресивна България за 2026 до 2030 поставя следващата, по-широка задача: отделните цифрови решения да бъдат свързани в електронно правосъдие „от край до край“. Германия от своя страна вече разполага с по-дълъг практически опит със задължителна електронна комуникация за професионалните участници, специализирани сигурни канали, електронно връчване и електронна съдебна преписка. Сравнението между двата модела е интересно именно защото България и Германия не се намират просто в състояние на „хартиен срещу електронен процес“, а са избрали различни решения за отделните елементи на цифровото правосъдие.

Българският модел: от ЕПЕП към електронно правосъдие „от край до край“

ЕПЕП вече създава единна входна точка към значителна част от електронните услуги на съдилищата. След предоставяне на достъп страната или процесуалният ѝ представител може да преглежда електронната папка по делото и съдържащите се в нея документи, като един и същ потребителски профил се използва за настоящи и бъдещи дела независимо от конкретния съд. Порталът позволява и подаване на документи по образувани в ЕИСС дела, както и електронно връчване, при което системата удостоверява момента на връчването. От май 2026 г. чрез портала е достъпно и плащане на държавни такси към ВАС и административните съдилища чрез виртуален ПОС терминал.

Най-завършеният пример към момента е заповедното производство. Чл. 409а ГПК установява като принцип, че процесуалните действия и съдебните актове в него се извършват в електронна форма, освен в изрично предвидените случаи. След измененията на чл. 410, ал. 5 ГПК търговците, държавата и държавните учреждения, общините, нотариусите и частните съдебни изпълнители, както и лицата, представлявани от адвокат, подават заявленията за издаване на заповед за изпълнение само електронно чрез специализирания формуляр в ЕПЕП. Така поне в една масова категория граждански производства България вече е преминала отвъд принципа „електронното подаване като допълнителна възможност“ и го е превърнала в процесуален модел.

Интересен е и начинът, по който е организирано самото заповедно производство. Формулярът съдържа структурирани данни, системата извършва автоматизирани формални проверки, автоматично образува електронната папка, а делото се предоставя в електронната работна среда на съдията. При централизираното разпределение алгоритъмът отчита наличните съдии и натовареността, поради което едно заповедно дело не е непременно разглеждано от съдия в района по адреса на длъжника. Целта е по-равномерно използване на съдебния ресурс.

Новата Програма за управление на Република България 2026–2030 трябва да се чете именно върху тази вече съществуваща основа. В Приоритет 2.8 „Модернизиране на правосъдието чрез дигитализация и устойчиво управление“ тя предвижда нова рамка за електронното правосъдие, включително изменения в Закона за съдебната власт и Гражданския процесуален кодекс. Предвидени са минимални стандарти за електронно подаване, връчване, проследяване и достъп до дело, както и задължителна съвместимост между системите на съдилищата, прокуратурата и административното правосъдие. За законодателната рамка е определен срок март 2028 г., а за част от техническите и организационните правила – декември 2027 г.

Особено съществена е формулираната цел за „електронно правосъдие от край до край“. То трябва да обхване целия жизнен цикъл на съдебното производство – от подаването на документите и образуването на делото до връчването, плащанията, достъпа до материалите, провеждането на заседания, постановяването на актовете и последващата статистика. Електронното дело трябва да бъде първичен носител, а системите – оперативно съвместими с електронното управление, регистрите, удостоверителните услуги и другите институции, участващи в съдебния процес. Предвиждат се и общи стандарти за киберсигурност, защита на личните данни, логове и проследимост на действията.

Следователно предизвикателството пред българския модел не е създаването на електронен портал като такъв. Такъв вече съществува и в определени производства изпълнява съществени процесуални функции. По-интересният въпрос е как решенията, които вече работят в ЕПЕП и особено в заповедното производство, да бъдат развити в последователен модел за останалата част от гражданския процес: кога електронната комуникация трябва да бъде право и кога задължение, как електронният документ автоматично се включва в делото, доколко данните следва да бъдат структурирани и как електронната преписка постепенно да се превърне в основната работна среда на съда.

Именно по тези практически въпроси германският опит представлява интерес. Не защото германският модел е лишен от проблеми – напротив, някои от тях, като режима на електронното потвърждение за връчване, вече са предмет на критика. Интересното е, че там дигитализацията постепенно е преминала от създаването на електронни инструменти към промяна на самите процесуални правила.

От електронна комуникация към електронен процес

Централният германски инструмент за адвокатите е besonderes elektronisches Anwaltspostfach – beA. Това не е обикновена електронна поща и не е просто интернет портал за качване на документи. beA е специална електронна пощенска кутия за адвокатите, която е част от системата на т.нар. sichere Übermittlungswege – сигурни електронни канали за правна комуникация. Ние адвоактите я ползваме ежедневно и тя почти напълно замести тардиционната, хартиена поща.

Самото beA е предназначено за адвокати. Германската електронна правна комуникация обаче е изградена като по-широка инфраструктура. Наред с beA съществуват например besonderes elektronisches Behördenpostfach – beBPo за органите на публичната власт, beN за нотариусите и beSt за данъчните консултанти.

Съдилищата и прокуратурите също са включени в инфраструктурата на електронния правен обмен. Системата позволява да се установи не само че е изпратен определен файл, а по кой сигурен канал е изпратен и към кой участник принадлежи съответната електронна идентичност.

Този модел не е ограничен до гражданските съдилища. Сходни правила за задължителна електронна комуникация съществуват и в административния, трудовия, социалния и финансовия процес. В настоящия анализ обаче интерес представлява преди всичко гражданският процес, защото именно германският Zivilprozessordnung – ZPO – показва особено ясно как техническата инфраструктура постепенно се превръща в част от процесуалното право. Приложената германска литература отбелязва, че от 1 януари 2022 г. задължителното електронно подаване е въведено във федерален мащаб по повечето процесуални кодекси.

§ 130a и § 130d ZPO: електронното подаване вече не е въпрос на избор

Немският Граждански процесуален кодекс (§ 130a ZPO) урежда електронния документ. Подготвителните писмени становища, приложенията към тях, заявленията и другите писмени процесуални изявления могат да бъдат подавани в електронна форма, ако документът отговаря на техническите изисквания. Законът урежда и начина, по който трябва да бъде удостоверен произходът на документа – чрез квалифициран електронен подпис или чрез подписване от отговорното лице и подаване през сигурен електронен канал.

Решаващата стъпка обаче е § 130d ZPO. За адвокати, публични органи и юридически лица на публичното право електронното подаване вече не е просто една от няколко възможности. Подготвителните писмени становища, приложенията, заявленията и декларациите трябва да бъдат подадени като електронен документ. Единственото общо изключение е временна техническа невъзможност, която трябва да бъде удостоверена при резервното подаване или непосредствено след него.

Това разграничение е съществено и за сравнението с България. Българското право вече познава задължително електронно подаване в заповедното производство: чл. 410, ал. 5 ГПК изисква определени категории заявители, включително лицата, представлявани от адвокат, да подават заявленията си само електронно чрез ЕПЕП. Разликата е по-скоро в обхвата. Докато германският § 130d ZPO установява електронното подаване като общо правило за професионалните участници в гражданския процес, в България задължителният електронен модел засега е развит най-категорично в определени производства. Именно тук германският опит е полезен като сравнителен пример за това как една вече работеща електронна инфраструктура може постепенно да се превърне в общ процесуален стандарт.

Последиците също не са чисто технически. Германската практика приема изискването сериозно: когато е налице задължение за електронно подаване, неспазването му по принцип може да направи съответното процесуално изявление неефективно. Формата на подаването се разглежда като въпрос на допустимост, който съдът следи служебно. Така дигитализацията вече не означава само „съдът приема PDF“. Тя става част от процесуалната дисциплина.

§ 173 ZPO и електронното връчване

Следващият ключов елемент е връчването. § 173, ал. 1 ZPO предвижда, че електронен документ може да бъде връчен електронно само чрез сигурен електронен канал. Адвокатите, нотариусите, съдебните изпълнители, данъчните консултанти и други професионални участници, както и публичните органи, трябва да поддържат такъв канал. Тук има една важна практическа разлика между Германия и България: германският граждански процес и преди дигитализацията не е бил организиран основно около физическо връчване чрез съдебен изпълнител. Обичайното съдебно съобщение традиционно се изпраща служебно от съда, дълго време основно чрез добре функциониращата пощенска инфраструктура, а в комуникацията със съдилищата години наред значителна роля играеше и факсът. Електронният правен обмен до голяма степен дигитализира именно този вече централизиран комуникационен поток: вместо писмото или факса документът преминава през удостоверен електронен канал, а съдът и професионалните участници комуникират в рамките на една нормативно уредена електронна инфраструктура. От 1 януари 2022 г. за адвокатите и други професионални податели електронното изпращане към съдилищата вече е общото задължително правило, така че подаване по поща или факс по принцип не може просто да бъде избрано като равностойна алтернатива.

При адвоката на практика канала за полчуаване е beA. Когато съдът връчва електронно документ на професионален участник по § 173, ал. 2 ZPO, връчването се доказва чрез elektronisches Empfangsbekenntnis – eEB. То се връща на съда като структуриран набор от данни, предоставен заедно със самото съобщение.

На пръв поглед това изглежда като последователно дигитализиран процес: съдът изпраща документа електронно, адвокатът го получава в beA, връща електронно потвърждение и системата разполага с структурирани данни за процесуалното действие. Именно eEB обаче показва, че и германската система носи със себе си елементи от аналоговия процес, които не винаги се вписват естествено в цифровата среда.

Парадоксът на eEB

При електронния обмен технически може много точно да бъде установено кога едно съобщение е постъпило в електронната сфера на получателя. Системата генерира автоматично потвърждение за постъпването. Въпреки това при професионалните получатели законът продължава да обвързва доказването на връчването с електронното Empfangsbekenntnis.

Точно този въпрос е предмет на актуална германска дискусия. В публикация от 2026 г. съдията Dr. Timo Schwander посочва противоречието: електронната инфраструктура позволява достъпът и моментът на достъпа да бъдат установени с много висока точност, но § 173 ZPO при професионалните участници продължава да изисква eEB. Проблемът е, че връчването чрез Empfangsbekenntnis традиционно съдържа волеви елемент. Не е достатъчно документът просто технически да е попаднал в beA. Получателят трябва да потвърди приемането му като връчен. Именно това създава възможност между техническото постъпване на документа и процесуалния момент на връчването да възникне времева разлика.

Практическият парадокс става още по-видим, когато eEB изобщо не бъде върнато. Според разгледаната литература съдът може в крайна сметка да се принуди да използва традиционна форма на връчване: вече съществуващият електронен документ се разпечатва, удостоверява се и се изпраща по пощата. По този начин един изцяло електронно създаден и успешно доставен документ може отново да бъде върнат в хартиения свят само за да бъде постигнат сигурен процесуален ефект.

Това не означава, че германският модел следва просто да бъде отхвърлен.

Тук сравнението с България става особено интересно, защото българският ГПК вече съдържа различна конструкция. Съгласно чл. 38, ал. 2 ГПК страната може да избере електронно връчване чрез ЕПЕП, квалифицирана електронна препоръчана поща или системата за сигурно електронно връчване. При връчване чрез тези способи чл. 41а, ал. 1 ГПК свързва момента на връчването с изтеглянето на съобщението, а ако то не бъде изтеглено в седемдневен срок – с първия ден след изтичането на този срок. Електронното връчване чрез ЕПЕП се удостоверява от самата информационна система с квалифициран електронен времеви елемент.

Така при този конкретен въпрос сравнителното право не води непременно до извода, че България трябва да възприеме германското решение. Напротив: германският eEB показва как запазването на волевия елемент на традиционното Empfangsbekenntnis може да създаде затруднения в електронната среда, докато българският модел при връчване чрез ЕПЕП вече използва по-обективно определим момент и нормативен срок. Това е добър пример защо електронното правосъдие не трябва да се изгражда чрез механично копиране на чужди модели, а чрез сравнение на конкретните процесуални решения.

eAkte: когато съдебното дело вече не е куп хартия

Електронната съдебна преписка (eAkte) променя не само начина, по който документите постъпват в съда, но и ежедневната работа на съдии, съдебни служители и Rechtspfleger. При електронното дело съдията вече не е зависим от физическа папка, която трябва да бъде носена от деловодството и прелиствана страница по страница. Материалите са достъпни на служебния компютър, могат да бъдат търсени, структурирани и преглеждани паралелно, а при обемни дела това е особено практично – един документ може да стои отворен на единия екран, докато на друг се проверява приложение, предходна молба или доказателство.

Германските съдилища съответно оборудват и съдебните зали с хардуер и софтуер за работа с електронната преписка и видеопроизводства. Предимството не свършва в съдебната зала. Електронната преписка позволява на служителите и магистратите да имат достъп до съдържанието независимо от конкретното физическо местоположение и време, което отваря и възможности за мобилна работа и Homeoffice там, където естеството на конкретната дейност го позволява.

Самата прокуратура в Хамбург посочва дигитализацията и разширяването на eAkte като причина, поради която работата от Homeoffice вече е възможна в значителна част от дейностите, наред с гъвкави модели на работно време.  Това има и по-широко значение: модерната съдебна система не е само по-удобна за адвоката и гражданина, а може да бъде и по-привлекателен работодател за юристи и административни служители.

Именно тук се вижда разликата между сканирано и действително електронно дело. Целта не е съдията просто да чете PDF вместо хартия, а цялата преписка да се превърне в цифрова работна среда, достъпна от съда, съдебната зала и – при подходящи функции и при спазване на изискванията за сигурност – извън сградата на съда. Върху такава инфраструктура вече естествено могат да се надграждат електронна акто-преписка, автоматично структуриране, търсене, извличане на метаданни и по-късно AI-базирани помощни функции.

Структурираните данни са по-важни от PDF

При изграждането на електронно правосъдие лесно може да се създаде впечатлението, че целта е хартиеният документ да бъде заменен с PDF. Това обаче е само първата стъпка. § 173 ZPO например не предвижда eEB просто като свободно написано електронно писмо, а изисква предоставеният от съда структуриран набор от данни да бъде върнат на съда.  Подобни машинночетими метаданни позволяват системата автоматично да разпознае номера на делото, вида на документа, подателя и процесуалното действие и да насочи информацията към правилната електронна преписка. Точно тук се намира и връзката между електронното дело и бъдещото използване на изкуствен интелект. Преди съдът да може надеждно да използва алгоритми за класификация, търсене, анонимизация или анализ, трябва да разполага с качествена цифрова информационна основа.

Изкуственият интелект идва след електронното дело

Българската програма отделя специално внимание на използването на ИИ в правосъдието. Предвиждат се приложения за анонимизация, класификация, търсене, превод, статистика и анализ, включително анализ на корупционен риск. Едновременно с това се поставя ясна граница: ИИ не трябва да формира автономно съдебната воля. Предвидени са човешки контрол, логове, одитируемост и недопускане на непрозрачни „черни кутии“.

Интересното е, че германската дискусия достига до сходно разграничение. Германската правна литература различава AI системи, които подпомагат анализа и структурирането на процесуалния материал, от системи, които вземат самостоятелно решение. Според разгледаното изследване в съдебната практика се използват почти изцяло асистиращи системи, докато автоматизираното постановяване на окончателно съдебно решение среща конституционноправни ограничения.  Окончателната преценка трябва да остане човешки съдебен акт.

Показателно е и че съдебната администрация в Хамбург определя eAkte като изходна точка за бъдещи AI-базирани приложения, например автоматично добавяне на метаданни или разпознаване на същественото съдържание на документите.

Логиката е правилна: преди да се говори за „AI съд“, трябва да има надеждно машинночетимо електронно дело.

ИИ като контрол върху системата, а не като съдия

Една от по-интересните възможности за използване на изкуствен интелект не е той да решава дела, а да контролира дали самата съдебна система функционира по правилата си. Това би могло да има значение и при случайното разпределение на делата. Самият жребий следва да остане основан на прозрачен и проверим алгоритъм, а не на непрозрачен AI модел. Изкуственият интелект обаче може да анализира големи масиви от данни за вече извършените разпределения и да сигнализира за необичайни концентрации, системно използване на изключения, преразпределения или други статистически отклонения, които впоследствие да бъдат проверени от компетентен орган. Така AI не би избирал съдията, а би могъл да служи като инструмент за проверимост, прозрачност и ранно откриване на корупционен риск.

Темата вече има и съвсем конкретно българско измерение. При заповедното производство ЕПЕП използва централизирано алгоритмично разпределение, при което се отчитат наличните съдии и натовареността на съдилищата. Това е важно разграничение: алгоритъмът може да извършва самото разпределение по предварително определени правила, без за тази задача непременно да е необходим изкуствен интелект. ИИ би могъл да има друга роля – като допълнителен контролен слой, който анализира големи масиви от извършени разпределения и сигнализира за необичайни концентрации, системни отклонения, чести преразпределения или други модели, които заслужават човешка проверка. Така технологиите могат да се използват не за избор на „правилния“ съдия, а именно за проверимост на жребия и за ранно откриване на потенциален корупционен риск. Самата управленска програма изрично посочва анализа на корупционен риск сред допустимите приложения на AI, при условие за човешки контрол, логове и одитируемост.

Видеозаседанията

Видеозаседанието е може би най-видимият за страните елемент на дигиталния граждански процес в Германия. § 128a ZPO позволява при подходящи дела и наличен технически капацитет устното заседание да се проведе с участие чрез видеоконферентна връзка. Председателят може да разреши или разпореди дистанционно участие, а когато участник сам поиска такова, законът предвижда при наличието на съответните предпоставки искането по принцип да бъде уважено, като отказът следва да бъде кратко мотивиран. В Германия цареше голям скептицизъм към видеозаседанието, докато корона пандемията не принуди съдиите да опитат. Именно тогава видяха предимствата на видеозаседанеито.

Практическото значение на това трудно може да бъде оценено само от текста на закона. В собствената ми практика участвам всяка седмица в няколко германски съдебни заседания, докато се намирам в България. За кратко гражданско заседание вече не е необходимо да се пътува до Германия, да се отделят два дни за самолет, хотел и придвижване до съда, когато самото заседание може да продължи двадесет или тридесет минути. Същото важи и вътре в самата Германия: адвокат от Хамбург, който води дело в Мюнхен, може при подходящ случай да участва от кантората си, вместо да губи практически цял работен ден в пътуване. Преди тази практика често се ангажираше колега на место, който в най-честият случай не беше много - или не искаше да бъде- добре запознат с делото и всичките особености на клиентът. Това разбира се не се харесваше на съдът.

Ползата не е само за адвоката. Намаляват се и разходите на клиента, освобождава се време на страните и се улеснява насрочването на заседания. При производства, в които спорът е предимно правен, фактическата обстановка е вече изяснена и не се налага непосредствено възприемане на доказателства, видеозаседанието може да бъде напълно естествена форма на устното производство. Особено при кратки процесуални заседания физическото присъствие на всички участници на едно и също място невинаги добавя стойност, съответстваща на необходимото време и разходи.

Това, разбира се, не означава, че всяко дело трябва да се провежда дистанционно. При разпит на свидетели, при експертизи, при спор относно самоличността или достоверността на участник, при необходимост съдът непосредствено да възприеме определено доказателство или когато техническите условия не гарантират надеждна връзка, физическото заседание може да остане по-подходящо. Същото важи за изискванията за идентификация на участниците, поверителност на комуникацията адвокат–клиент, защита на данните, публичност на процеса и техническа сигурност. Дигитализацията не трябва да бъде за сметка на процесуалните гаранции.

Именно затова германският модел е интересен: видеозаседанието не заменя съдебната зала, а добавя още един процесуален инструмент. Решаващият въпрос вече не е дали участието от разстояние е технически възможно, а дали конкретното дело го позволява без компромис с правото на справедлив процес.

За България подобен подход би имал особено практическо значение. Адвокат от Варна с дело в София, адвокат от София с дело в Бургас или страна, която живее в друга държава, не би трябвало непременно да пътува стотици километри за всяко кратко процесуално заседание, ако естеството на делото позволява дистанционно участие. Това би могло да намали както разходите, така и загубеното работно време, без да се премахва възможността съдът да изисква физическо присъствие винаги когато то е необходимо.

Видеовръзката обаче сама по себе си не прави процеса електронен. Истинският ефект идва, когато тя е само един елемент от цялата система: документите се подават електронно, попадат директно в електронната преписка, връчването се извършва през сигурен канал, адвокатът има дистанционен достъп до делото, а при подходящи случаи и самото заседание може да се проведе дистанционно. Тогава вече не става дума за „Zoom в съдебната зала“, а за действително цифров граждански процес.

Какво може да се конкретизира в българския модел?

Сравнението с Германия показва, че за България следващата стъпка не е непременно създаването на още една платформа. ЕПЕП вече съчетава достъп до електронното дело, подаване на документи, електронно връчване и други процесуални услуги, а заповедното производство показва, че върху тази инфраструктура може да бъде изграден и почти изцяло електронен процес. По-същественият въпрос е доколко тези механизми ще се превърнат в общ стандарт и за останалите граждански производства.

Първият въпрос е обхватът на задължителната електронна комуникация. При заповедното производство законът вече е направил ясна крачка в тази посока. Германският § 130d ZPO позволява да се види как изглежда следващият етап – електронното подаване като принципно задължение на адвокатите и публичните органи независимо от конкретния вид гражданско производство, при запазване на резервен механизъм за доказана временна техническа невъзможност.

Вторият въпрос е дали електронната преписка постепенно ще стане действителната работна преписка по всички новообразувани дела. Българското заповедно производство вече показва как документите могат автоматично да образуват електронно дело и да достигнат до работната среда на определения съдия. Разширяването на този принцип би позволило електронното дело да престане да бъде цифрово отражение на хартиеното и да стане първичният носител на производството – именно посоката, която управленската програма вече формулира.

Особено значение имат структурираните данни. Заповедното производство отново дава практически пример: вместо единствено да се прикачи PDF, съществената информация се въвежда в специализиран електронен формуляр и може да бъде обработвана автоматично. При по-широкото развитие на електронното правосъдие подобен подход би могъл да позволи автоматично разпознаване на делото, страните, вида на документа, сроковете и процесуалното действие, без да се превръща съдебната система просто в огромен архив от PDF файлове.

При електронното връчване България също вече разполага със собствен модел и тук германският опит е интересен по-скоро като контрапункт. Чл. 41а ГПК определя момент на връчване и последици при неизтегляне на съобщението, докато германският eEB при професионалните участници все още запазва волевия елемент на Empfangsbekenntnis. Следователно задачата за българския модел е не непременно да търси нова конструкция, а да осигури последователното, технически надеждно и удобно прилагане на вече съществуващите правила в рамките на общата електронна архитектура.

И едва върху такава основа изкуственият интелект придобива истински практически смисъл. Анонимизация, търсене, класификация, извличане на метаданни, статистически анализ и откриване на аномалии могат да спестят значителен административен ресурс. Но колкото повече автоматизация навлиза в съдебната система, толкова по-важни стават прозрачността на алгоритмите, логовете, възможността за последващ одит и ясната граница между подпомагане на съдията и формиране на съдебната воля.

От PDF към цифров процес

Българският опит вече показва, че електронното правосъдие може да бъде нещо повече от сканиране на документи. ЕПЕП позволява достъп до електронната преписка, подаване и връчване на книжа, а заповедното производство показва как структурирани данни, автоматизирани проверки, електронно образуване на делото и алгоритмично разпределение могат да бъдат свързани в един цифров процес. Германия от своя страна показва как задължителният електронен обмен за професионалните участници и eAkte могат да бъдат превърнати в общ стандарт за ежедневната работа на съдилищата.

Сравнението показва и нещо друго: няма един национален модел, който трябва просто да бъде копиран. Германският опит с beA и § 130d ZPO е особено интересен по отношение на задължителната професионална комуникация и електронната преписка. При електронното връчване обаче българският чл. 41а ГПК вече използва конструкция, която избягва част от проблемите, породени от германския eEB. А при централизираното разпределение на заповедните производства България развива собствен модел, който поставя на дневен ред следващия въпрос – как технологиите могат не само да автоматизират процеса, но и да направят функционирането му по-прозрачно и проверимо.

Тъкмо в това е и значението на заявеното в управленската програма електронно правосъдие „от край до край“. Следващият етап не започва с изкуствения интелект и не се изчерпва с нов софтуер. Той е в свързването на вече съществуващите елементи в последователна процесуална архитектура, в която електронното подаване, връчването, делото, достъпът до материалите, видеозаседанието и автоматизираната обработка са части от една и съща система. Едва тогава AI може да бъде естествено надграждане върху цифровото правосъдие, а не технологична добавка към все още аналогов процес.

От стратегическа цел към конкретно изпълнение

Ако заявеното в управленската програма електронно правосъдие „от край до край“ трябва да бъде превърнато в конкретен модел, поне пет практически въпроса заслужават ясен отговор.

1. Общо правило за електронна комуникация на професионалните участници. Българското право вече познава задължително електронно подаване в определени производства. Следващият въпрос е дали този принцип постепенно да бъде разширен за адвокатите и публичните органи и в останалите граждански производства, при ясно уредена резервна процедура при техническа невъзможност. Германският § 130d ZPO дава полезен сравнителен модел за подобна конструкция.

2. Електронното дело като действителната работна преписка. Не само сканиран еквивалент на хартиената папка, а първичният носител на новообразуваните дела, до който съдията, съдебните служители и оправомощените участници имат сигурен и проследим достъп. Това предполага и достатъчно добро техническо оборудване на съдилищата, включително работни станции и съдебни зали, пригодени за електронна работа.

3. Единен и предвидим режим на електронното връчване. Българският ГПК и ЕПЕП вече дават основата за такъв модел. Следващата стъпка е правилата да бъдат максимално ясни и последователни: кога съобщението е постъпило, кога се счита за връчено, кога започва да тече срокът и какво се случва при доказан технически проблем. Тук сравнението с германския eEB е особено полезно именно защото показва и какво не е необходимо да бъде копирано.

4. Структурирани данни, а не само PDF документи. Заповедното производство вече показва предимствата на специализираните електронни формуляри. Общ стандарт за машинночетими данни за дело, страна, документ, срок и процесуално действие би позволил автоматично насочване на документите, по-добра статистика и по-късно надеждно използване на AI инструменти.

5. Проверимост на автоматизацията. Алгоритмите за разпределение на дела и бъдещите AI системи трябва да оставят проверима следа: логове, ясни правила, възможност за одит и човешки контрол. При случайното разпределение ИИ би могъл например да анализира вече извършени разпределения за статистически аномалии и корупционен риск, без сам да определя кой съдия да получи конкретното дело.

Това не са непременно единствените възможни решения. Те обаче показват колко бързо общата цел „електронно правосъдие“ се превръща в съвсем конкретни процесуални въпроси. Добрата новина е, че част от основата вече съществува – чрез ЕПЕП, електронното връчване и новия модел на заповедното производство.

Остава пожеланието правителството и компетентните институции да продължат от общата стратегия към конкретната работа: законодателни предложения, технически стандарти, ясни срокове и измерими резултати. Именно по тях в крайна сметка ще може да се прецени дали обещаното електронно правосъдие „от край до край“ се превръща от програмен текст в ежедневна практика за съдии, адвокати и граждани.